<
(история от необичаен характер)
Когато съм бил на четири години , родителите ми са купили стара , но красива къща недалеч от София. Много хора имат спомени от ранното си детсвто и моите започват точно там - къщата в село Дреново.
Представете си една поляна пълна със цветя. Малко красиво момиченце с бяла рокля , рошава коса и боси крачета ,тича между цветовете , а по ръцете и се е събрало толкова прашец , колкото работливата пчела събира за цяла пролет.
Много бих искал това да е първото нещо за което се сещам връщайки се назад във времето , но уви...споменът си знае работата и този път ми е подготвил далеч по отблъскваща картинка..
Представете си улица , по която кравешките и конските лайна са образували кафява настилка , а във въздуха се носи такава смрад , че ако не бях толкова малък ,нямаше
да си спестя едно голямо и звучно „Ебаси майката...”.Ето това е първият ми спомен от детсвото и ако не беше баща ми тогава да ме гушне ,и да усетя уханието на прегръдката му, щеше да бъде много тъжен , и както сами се досещате – нелеп спомен..Странно е как хората се сещат за изключително маловажни неща , поглеждайки назад. Сигурно в главата ми са се отпечатали такива снимки ,каквито и най-безидейния фотограф не би заснел за нищо на света.Тогава човек се замисля за живота си или по точно , кое е важна част от него и кое просто си седи и чака някоя интересна случка да забърше прахта, и освежи иначе гордата му физиономия. Но..нека продължим...Обещал съм ви история от необичаен характер и както всеки човек ,който държи на думата си ще спазя това обещание.
Една сутрин в Дреново ,валя толкова силно ,че за малко улицата за която ви споменах да заприлича на огледало ,заслужило думичките..”огледалце , огледалце..”, но както казах – за малко...Бяха минали няколко години от нанасянето ни и вече бях достатъчно голям ,не само да псувам ,но и да се крия от нашите и да дърпам онези гадните цигари, от които им се вие свят и на най-заклетите пушачи.Имах си едно приятелче Стефан ,обаче в селото му викаха Милинката, защото беше пухкав като козунак и почти толкова сладък.Живееше си в Пловдив. Имаше баба и дядо в Дреново и се засичахме постоянно ,защото и той се вясваше само по празниците или през любимата на всички палави дечурлига – лятна ваканция . Та , Милинката ми беше голяма партия. Такива щуротий сме правили заедно ,че децата ,израстнали в големия град едва ли ще разберат.Не защото в града няма какво да се прави ,ама къде другаде можете да яздите на воля ,да ловите риба на реката и да се спускате по главния път с лагерница* само в един ден.Със сигурност не в София ,въпреки че по онова време хората бяха някак си по- сигурни и не се страхуваха да пускат децата си навън на игри и закачки.
Майка ми приготвяше закуската , а баща ми хъркаше по начин , който накара бабите в съседната махала да се прекръстят ,изплашени от чудатия звук идващ от нашата къща.
Аз си стоях в стаята и се молех да спре дъждът.С Милинката се бяхме разбрали да ходим до съседното село и да счупим прозорците на една изоставена къща със собственоръчно направени прашки.Много обичахме да чупим разни работи. Всички деца обичат ,ако случайно сте забравили.Звукът от счупена бутилка ми е любим ,а пък от прозорец - дай Боже всеки му.Молитвите ми бяха чути и скоро слънцето не пропусна да се изфука с топлите си лъчи, и самодоволно се усмихна над цяло Дреново. Усмихнах му се аз.Напълних една раница със сандвичи и казах , че излизам.
- Не закъснявай! – каза майка ми.
- Спокойно! – отвърнах и бързо се изнизах през задната врата.
Още преди да стигна до къщата на Милинката , го видях да си говори с едно момче , за което знаех само ,че е много неприятен и не се слави с добро в селото.Викаха му Плюнката ,защото плюеше постоянно. Забавих крачката за да стигна точно , когато те се разделят.
- Как е Стефо?- попитах.
- Екстра , тръгваме ли? - каза той и се усмихна.
Милинката се усмихваше постоянно , а бузите му бяха досущ като на илюстрациите от читанката ми за втори клас.Нали се сещате ,онова весело момченце с двете червени кръгчета на лицето и чантата под мишницата – сега махнете чантата и прибавете трийсетина килограма.Ето това е Милинката , но далеч по-забавен.
(следва продължение)
автор: Wosh
(история от необичаен характер)
Когато съм бил на четири години , родителите ми са купили стара , но красива къща недалеч от София. Много хора имат спомени от ранното си детсвто и моите започват точно там - къщата в село Дреново.
Представете си една поляна пълна със цветя. Малко красиво момиченце с бяла рокля , рошава коса и боси крачета ,тича между цветовете , а по ръцете и се е събрало толкова прашец , колкото работливата пчела събира за цяла пролет.
Много бих искал това да е първото нещо за което се сещам връщайки се назад във времето , но уви...споменът си знае работата и този път ми е подготвил далеч по отблъскваща картинка..
Представете си улица , по която кравешките и конските лайна са образували кафява настилка , а във въздуха се носи такава смрад , че ако не бях толкова малък ,нямаше
да си спестя едно голямо и звучно „Ебаси майката...”.Ето това е първият ми спомен от детсвото и ако не беше баща ми тогава да ме гушне ,и да усетя уханието на прегръдката му, щеше да бъде много тъжен , и както сами се досещате – нелеп спомен..Странно е как хората се сещат за изключително маловажни неща , поглеждайки назад. Сигурно в главата ми са се отпечатали такива снимки ,каквито и най-безидейния фотограф не би заснел за нищо на света.Тогава човек се замисля за живота си или по точно , кое е важна част от него и кое просто си седи и чака някоя интересна случка да забърше прахта, и освежи иначе гордата му физиономия. Но..нека продължим...Обещал съм ви история от необичаен характер и както всеки човек ,който държи на думата си ще спазя това обещание.
Една сутрин в Дреново ,валя толкова силно ,че за малко улицата за която ви споменах да заприлича на огледало ,заслужило думичките..”огледалце , огледалце..”, но както казах – за малко...Бяха минали няколко години от нанасянето ни и вече бях достатъчно голям ,не само да псувам ,но и да се крия от нашите и да дърпам онези гадните цигари, от които им се вие свят и на най-заклетите пушачи.Имах си едно приятелче Стефан ,обаче в селото му викаха Милинката, защото беше пухкав като козунак и почти толкова сладък.Живееше си в Пловдив. Имаше баба и дядо в Дреново и се засичахме постоянно ,защото и той се вясваше само по празниците или през любимата на всички палави дечурлига – лятна ваканция . Та , Милинката ми беше голяма партия. Такива щуротий сме правили заедно ,че децата ,израстнали в големия град едва ли ще разберат.Не защото в града няма какво да се прави ,ама къде другаде можете да яздите на воля ,да ловите риба на реката и да се спускате по главния път с лагерница* само в един ден.Със сигурност не в София ,въпреки че по онова време хората бяха някак си по- сигурни и не се страхуваха да пускат децата си навън на игри и закачки.
Майка ми приготвяше закуската , а баща ми хъркаше по начин , който накара бабите в съседната махала да се прекръстят ,изплашени от чудатия звук идващ от нашата къща.
Аз си стоях в стаята и се молех да спре дъждът.С Милинката се бяхме разбрали да ходим до съседното село и да счупим прозорците на една изоставена къща със собственоръчно направени прашки.Много обичахме да чупим разни работи. Всички деца обичат ,ако случайно сте забравили.Звукът от счупена бутилка ми е любим ,а пък от прозорец - дай Боже всеки му.Молитвите ми бяха чути и скоро слънцето не пропусна да се изфука с топлите си лъчи, и самодоволно се усмихна над цяло Дреново. Усмихнах му се аз.Напълних една раница със сандвичи и казах , че излизам.
- Не закъснявай! – каза майка ми.
- Спокойно! – отвърнах и бързо се изнизах през задната врата.
Още преди да стигна до къщата на Милинката , го видях да си говори с едно момче , за което знаех само ,че е много неприятен и не се слави с добро в селото.Викаха му Плюнката ,защото плюеше постоянно. Забавих крачката за да стигна точно , когато те се разделят.
- Как е Стефо?- попитах.
- Екстра , тръгваме ли? - каза той и се усмихна.
Милинката се усмихваше постоянно , а бузите му бяха досущ като на илюстрациите от читанката ми за втори клас.Нали се сещате ,онова весело момченце с двете червени кръгчета на лицето и чантата под мишницата – сега махнете чантата и прибавете трийсетина килограма.Ето това е Милинката , но далеч по-забавен.
(следва продължение)
автор: Wosh
